Постинг
30.01.2013 09:19 -
ФРЕНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ - Или как Франция стигна до незапомнен деспотизъм! (поредица)
Хронологичният ред на събитията е следният:
Обсадата на Бастилията
През 1789 г. в Париж съществуват два големи проблема: настъпилата паника за заплашващ глад и прииждането на мистериозни чужденци. Тези чужденци не са нито селяни, нито работници. Те принадлежат към една друга категория — бандити. По нареждане на своите господари е трябвало да се преобразят с облеклото, маниерите и държанието си до такава степен, че да всяват страх сред парижкото население. Те говорят чужд, странен език. Някои историци ги описват като бандити от Южна Франция и Италия, докато други твърдят, че са марсилци. Независимо откъде са, по физиономиите им личи, че са грабители и кръвопийци. Тези ренегати умишлено са доведени в Париж от революционните лидери, които ежедневно им заплащат по 12 франка и ги подготвят за предстоящия удар. Това изцяло противоречи на много историци, които твърдят, че революцията е направена от спонтанно надигналия се народ. По всичко личи много добре организираната конспирация.
1789 г., месец юни, Националното събрание е разделено на два противоположни лагера. Революционери, които искат реформи, и реакционери, които им се противопоставят. Според някои революционни писатели главната спирачка за проектоконституцията са благородниците и духовенството, които не искат да се лишат от някои свои привилегии. Всъщност най-голяма роля в Националното събрание изиграват представителите на Орлеанския херцог и някои други благородници приятели на херцога, както и една фракция, повечето адвокати, водени от Робеспиер.
Докато Орлеанският херцог се бори за заместване на една династия с друга, Робеспиер е за нейното унищожаване. И двете фракции са против народното желание — конституционна монархия. Френският народ от векове наред свикнал с кралския институт, не може да си представи Франция без крал или кралят да бъде заменен с нещо ново за тях — република. И следователно в лицето на Людовик XVI те виждат някакъв покровител, който постепенно и непрекъснато отнема правата на благородниците за сметка на народа.
Една нова партия се образува около съдията Жан Жозеф Муние, наречена роялдемократическа партия, а по-късно конституционна. Тя спечелва много бързо душите на хората, тъй като усилено работи за социални изменения и за правата на народа.
Кралят лично се явява пред Националното събрание и предлага драстични изменения на закона, които са само в полза на народа: равенство при таксуването, премахването на паричните привилегии на благородниците и духовенството, отменянето на данъка върху имота и общия доход, който се събирал само от непривилегированите хора, премахване на безплатния труд на селяните по отношение на господарите им — благородници, на данъка върху солта, свобода на пресата и много други изменения — всички в полза на народа.
Пред Събранието кралят заявява дословно: „Господа, вие чухте това, което предлагам, то е резултат на моята склонност и намерение. . . . ако ме изоставите в това голямо дело, аз ще процедирам без Вас и сам ще приема ролята на истински народен представител". С други думи, ако Събранието не приеме реформите, той ще го разтури и с кралски декрет ще обяви новите реформи. Предложението на краля възбужда всички фракции в събранието. Орлеанистите, благородниците и духовенството ще загубят своите привилегии. Републиканците изпускат възможността да се борят от името на народа, тъй като кралят им дава всичко, което им е необходимо и се явява в случая като техен представител и защитник.
Ако тези предложения на краля се приемат от Събранието, това значи по мирен път да се установи конституционна монархия, но то се оказва неприемливо за всичките фракции. Вместо едно истинско и мирно разрешаване на съществуващата криза, каквото кралят предлага, започват насилствени сцени, които довеждат до по-тежки събития. Тук е бил моментът кралят да вземе инициативата в ръцете си. Той е имал войската и народа на своята страна. Липсвали са му умни съветници и министри. Повечето от историците го обвиняват в малодушие и нерешителност. Не мисля, че е справедливо да го обвиняваме в нерешителност, тъй като предлаганите от него реформи го опровергават. Единствената му грешка е прекомерната любов към народа, която той не иска да накърни. Ако той би могъл да предвиди дадените от революцията жертви, нямаше да има революция.
Решението на краля да подмени министрите си и специално демагога Некер се използва като претекст от фракциите и специално от орлеанистите за подстрекаване на масите и за нови издевателства. Пускат се подготвени оратори във всички квартали на Париж да предупредят населението за голямата опасност от кралските войски, които се готвели да унищожат парижкото население. Същите оратори подканват хората да се въоръжат кой с каквото може и да бъдат готови за посрещане на врага — „армията" сатанински претекст, който изиграва своя замисъл и роля.
През същото време изкуствено създаденият глад в Париж се увеличава. Хората на Орлеанския херцог и други заинтересовани масово закупуват зърнени храни и ги складират на скрити места извън Париж.
На 12 юли се разпространява измислената новина, че във Версай депутатите от Събранието са избити, че Орлеанският херцог е затворен в Бастилията и осъден на смърт, и че, кралските войски маршируват към Париж, за да подложат населението му на сеч.
Населението изпада в паника. Специално двата квартала Сент Антоан и Сент Мишел, с не много реномирано население, в които са разквартирувани чужденците от юг, започват да се въоръжават кой с каквото намери — ножове, кирки, търнокопи, лопати и вили. Бандити започват ограбване и опустошаване на града. Магазините са разбити и плячкосани. Това подвежда и част от гладните жители на тези квартали при което се събира една сива маса от около 35 000 — 40 000 души. На така подготвената сцена се явява един талантлив уличен оратор Жорж Жак Дантон, млад адвокат, забележителен със своите революционни речи, увличащи масите. Той е най-новата звезда на Орлеанския херцог и работи за него.
На 14 юли от ранна сутрин камбаните на църквите започват да бият продължително и тревожно. Ораторите са вече по местата си на кръстовищата на Париж, викайки разпалено: „На оръжие! Не губете нито миг. Кралските войски след малко ще навлязат в предградията. Незабавно да тръгнем към Бастилията, да я превземем, да освободим херцога и да се въоръжим със складираното оръжие!" Марсилците и всички доведени от юга подемат виковете на ораторите и уплашеното население от тези квартали ги следва. Паниката се създава много лесно, но не у всички парижани. Повечето се затварят в домовете си със семействата си, откъдето следят събитията. Тази възбудена маса, оглавена от пияните бандити, се отправя към Бастилията. Никой не знае какво представлява тя, освен това, което са чули от легендите.
Във въображението на хората Бастилията е нещо много тайнствено и страшно. Според това, което агитаторите говорят, мазетата на Бастилията са пълни с гущери, грамадни плъхове и паяци, от много години там страдат оковани политически затворници. Има специални стаи за мъчения, а други — пълни със скелети.
В действителност Бастилията съвсем не е била това, което си е въобразявала възбудената маса. Веднага с идването на Людовик XVI тази стара крепост е основно преустроена отвътре. На всички стаи са направени прозорци, като за всяка е имало печка или камина за отопление, а също и друга мебелировка.
На затворниците е разрешено да четат книги, да свирят на различни музикални инструменти, да рисуват и т. н. Храната не е лоша и е достатъчна. Но най-важното е, че 4 години преди момента на обграждането на Бастилията никой не е бил затворен в нея. Превземането й е напълно безцелно, тъй като през същата година кралят е предвиждал да разруши този така наречен паметник на деспотизма.
Дори е имало изработен план за един красив площад на нейното място. Но най-странното е как въоръжената маса би могла да превземе тази крепост, снабдена с 15 оръдия и много войска?
Водачите на тази маса са знаели, че кралят е дал нареждане на войската в никакъв случай да не стреля и пролива кръв. Управителят Де Лоней — възрастен офицер от старата гвардия, много лесно би се справил с положението, само ако беше заповядал на войниците да отбраняват Бастилията, но предпочита да предаде ключовете на затвора, отколкото да не изпълни заповедта на върховния си началник краля, за което е заплатил с живота си и главата му, набита на кол, е разнасяна из улиците на Париж.
Всички войници, след като предават оръжието си, са жестоко избити. Само една част от охраната, съставена изключително от швейцарски войници, със своя началник — швейцарец, не се предават, а излизат в боен ред и с откъслечни изтрели се измъкват и спасяват главите си.
От 800 000 жители на Париж не повече от 1 000 души вземат участие в обсадата. И най-интересното кого освобождават? Това са седем души криминални затворници. между които и един граф Де Солаж, затворен за жестоки престъпления. Прилагания деспотизъм и жестоките мъчения в Бастилията са били само измислица предавана от поколение на поколение.
Човешката натура е по начало склонна към сензации. Парижкото население не пада по-долу. Това, което става по време и след обсадата на Бастилията, не само потресло и отвратило населението, но и го уплашило. Тези човешки глави, които се разнасяли набити на колове и кирки, многобройните трупове, увиснали по уличните фенери, говорели, че предстои нещо много страшно — анархия.
Походът към Версай
Организаторите на революцията не остават доволни от събитията около Бастилията, тъй като по-голямата част от парижкото население е разочаровано от празните обещания и възмутено от неоправданите жестокости. Мирабо и Де Мулен в речите си в Националното събрание се мъчат да оправдаят извършените жестокости и да възбудят нови.
Главните организатори на безредиците и подстрекателите към революция са в самото Събрание и са от адвокатското съсловие. Докато отначало се бунтува само Париж, сега следва цяла Франция. Писма от депутатите се разпращат по цяла Франция със страшната измислена вест, че бандити от Англия и Австрия пристигат, за да избият населението. Навсякъде настъпва паника и населението се въоръжава кой с каквото може. Паниката естествено води към анархия, която настъпва много бързо.
Част от наетите бандити от Марсилия и Италия се изпращат из провинциите, където с насилие се мъчат да приобщят към себе си уплашеното население. Жертви стават не само аристократите и духовенството, а и всички селяни, които не се присъединяват към палежите и злодеянията. На някои места има куриозни случаи. Така например в Бургундия цялото население от села и паланки се обединява и избива всичките изпратени срещу тях бандити.59 Населението намира у тях напечатани листовки „Заповед на краля", с която се нарежда да се запалят всички дворци на благородници и монархисти, тъй като монополизират житото и са главните виновници за глада.
Това е добре скроена тактика от страна на революционерите, тъй като народът е вярвал на краля и е знаел за неговите усилия да ограничи властта на благородниците и духовенството. На много места в провинцията започва плячкосване и избиване в името на краля.
Вярно е, че духовенството и благородниците експлоатират населението, но, от друга страна, те са единствената връзка между двореца и народа. Със скъсването на тази връзка се отваря възможността за създаването на абсолютна монархия. За нея мечтаят орлеанистите, които искат само един господар — краля, и един народ без никакъв протектор. Орлеанският херцог упорито се бори за унищожаване на кралския двор, но за запазването на монархията.
От друга страна, републиканците — оръдията и пионките на Ротшилд, използват затрудненията и слабостите на всички фракции за своята крайна цел — република.
Всички демократични реформи, които кралят лично предлага на Събранието, не се харесват на нито една от групировките — дори и на революционерите, тъй като дават големи права на народа. Само два дни след предлагането на тази демократична проектоконституция — на 30 август, революционерите определят суми за главите на членовете на тази фракция от царски демократи, която поддържа реформите. Някои от тях са задържани от революционерите и животът им е заплашен.
Кралят заявява на Събранието, че ще наложи своето вето, ако не бъдат приети реформите и сега събранието всячески се мъчи да отнеме кралското вето. Тъй като на народа не е ясно какво точно значи „вето", революционерите агитатори им го обясняват по улиците с най- красноречиви примери: „Знаете ли какво значи вето? Отивате си в къщи, където вашата жена е приготвила вечеря, тогава кралят казва „вето" и вие не получавате нищо за ядене!" Други пък обясняват: „Да се лиши кралят от правото на вето, значи да му се отнеме правото да беси и убива колкото си иска". Много от селяните и от общата маса мислят, че „вето" е някакво лице, което си представят във въображението си като нещо много страшно. Започват все по-често да се чуват въпроси като: „ Какво ли още е направил този бандит Вето?"
Така разбраното вето и оскъдицата на хранителни продукти са използвани отново за още една от пъклените им цели — похода към Версайл, към кралския дворец с единствената цел тази разпасана маса да ликвидира кралица Мария Антоанета и краля. Но и този път не успяват, тъй като Людовик XVI с хладнокръвието си спечелва отново душите им и вместо да бъде ликвидиран, е поздравен с френското „Да живее кралят". И този път кралят забранява на охраната си да стреля и да пролива народна кръв. Той не съобразява, че това не е народът, който обича, а една подкупена сбирщина от мошеници мъже и жени от предградията. Веднага след тази случка се провежда правителствена анкета.
Комисията се представя в двореца и иска мнението на кралицата, която отговаря само с няколко изречения останали в историята: „ Всичко видях, всичко чух, всичко забравих."
Нападението на Тюйлери
Това ново събитие, избухнало през 1792 г., се приема от много историци като една нова и отделна революция. Старата групировка около Орлеанския херцог е почти разтурена. Херцогът е заточен. Неговата най-голяма сила Мирабо го изоставя. Една новосформирала се група от наемни бандити се появява под името „Партията на Сабат"; болшинството от нея са италианци. Най-забележителните между тях са Ротондо, Каваланти и Малга, които през този период на революцията се срещат навсякъде, където има насилие и проливане на кръв. Ротондо е този, който е бил натоварен със задачата да убие Мария Антоанета по време на ежедневната й разходка в парка на двореца. Това убийство е осуетено само по една случайност.
Кралят и семейството му все още са затворници в двореца си. В това безизходно положение Людовик XVI апелира за международна интервенция и помощ от другите крале.
Австрийският император Леополд II — брат на Мария Антоанета, е далеч от намерението да помогне на сестра си. Пруският Фридрих Вилхелм II води много отдавна политика за отслабването, разлагането на Франция и разкъсването на приятелските и роднинските връзки между Франция и Австрия, така че от него също не може да се очаква искрена помощ. Единственият човек, готов да им помогне, е шведският крал Густав III, необвързан с роднински връзки с френския кралски двор.
Апелът на Мария Антоанета за външна помощ не само че не помага на кралския двор, а напротив, утежнява положението му. Сега става още по-лесно за подбудителите на революцията да упрекнат двора и специално Мария Антоанета в искане на интервенция срещу Франция.
Прусия засилва още повече своята подмолна дейност във Франция. Ротшилд, чийто интереси в момента се покриват с пруския император, изпраща сънародника си Ефраим във Франция за бъдещата подмолна дейност. Ефраим тегли огромни суми от банките и организира и поддържа ликвидирането на кралския двор63. Нека не се забравя, че тогава, както и сега, всички банки са функция от Ротшилд.
Започва една голяма кампания от страна на революционерите срещу Людовик XVI. Наричат го открито „голяма свиня", пияница и измамник и какво ли не още. Якобинският клуб настоява за неговото детрониране и за регентство на Орлеанския херцог.
Един друг инцидент става с войската. Замервана с камъни и единични изстрели от провокаторите, тя отвръща с огън и избива 30—40 души от тълпата.
Лафайет, главнокомандващ френските войски, за да запази достойнството на армията, дава нареждане да се стреля. Въпреки че като привърженик на републиката Лафайет няма нищо общо с двора, обвиненията се приписват на краля и случаят се използва умело от подстрекателите на масите за нова революция.
Разумните хора, имайки опита и спомена за революцията през 1789 г. и нейните последици: избивания, гладуващите хиляди семейства, безработица и т.н., стои настрана и не взема никакво участие в тези нови авантюри.
На 14 юни 1791 г. в Учредителното събрание с участието на Дантон, Марат и Робеспиер се приемат нови закони, които лишават народа и работниците от много техни права: да избират президенти, да защищават техни общи интереси, да вземат решения, както и да се противопоставят на определените им заплати и възнаграждения. Как да си обясним факта, че тези, които вършат всичко от името на народа и за народа, още непостигнали крайната си цел — революцията и републиката, вече отнемат и малкото останали права на работника. Аз не се учудвам, защото го видях е очите си и изтърпях на плещите си. Но сигурен съм, че на много от читателите ще се стори невероятно. Същите тези закони по-късно по времето на Робеспиер са прилагани много по-стриктно и по-жестоко.
Въпреки че представената на краля конституция не отговаря на народните въжделения, под натиска на Събранието той е принуден да я приеме.
В едно писмо до брат си Людовик XVI описва подробно съображенията си за приемането на Конституцията, която не му се нравела. Той пише дословно:
„ Френската държава е пред пълна разруха, която ще настъпи е момента, в който някой си позволи да донесе силни и непоносими лекарства за излекуването. Главната причина за нейните неприятности са лошият дух и настроенията на партиите, които я раздвояват и разстройват властта. Има само две алтернативи, които могат да възстановят авторитета на властта — обединение или сила. Силата може да бъде използвана само от чуждите войски и това значи война. Може ли един крал да си позволи да води война със собствената си държава? Няма ли да бъде лекарството по-лошо, отколкото болестта? Аз изоставям тази идея и възприемам другата и единствена — Конституцията.
Предоставям на народа с течение на времето сам да научи и разбере причините за своите неприятности. Мисля, че с приемането на Конституцията ще доведа до по-добър ред във Франция, отколкото с отказа си. . . ."
От горното писмо се вижда, че кралят е много искрен и лоялен към народа.
Веднага след приемане на Конституцията Людовик XVI пише на австрийския миператор и го моли да се въздържи от каквато и да е по-нататъшна интервенция , както и да не се бърка във вътрешните работи на Франция. При това положение следва да настъпи мир не само вън, но и вътре в страната.
Приемането на Конституцията от краля предизвиква неописуем народен ентусиазъм. Разбирателството между краля и Събранието означава мир; държавата може да започне да функционира нормално, както преди.
Народът разбира компромиса и жертвата, които прави кралят с приемането на Конституцията и кралското семейство става по-обичано и по-популярно отвсякога.
Конспирацията, изцяло водена сега от Якобинския клуб, оглавена от Робеспиер, не харесва създадената обстановка. Те никога не са предполагали, че кралят ще приеме Конституцията и отново ще се утвърди на престола си.
Верни последователи на основателя си йезуита Илюминати — пионката на Ротшилд, те са за свалянето на краля. Независимо какви маневри ще приложат, те трябва да успеят.
Идеите и методите на френските революционери от Якобинския клуб не се отличават по нищо от тези на германските, т.е., могат да извършват зверства и да ги припишат на неприятеля си. Така например, планувайки да атакуват краля, те усилено разпространяват слуха, че кралят подготвя страшно клане на народа.
Избраните през 1789 г. депутати от народа сега с новата конституция са разпуснати и на тяхно място са поставени други, а не избрани — всички членове на Якобинския клуб. Френският народ сега е представен в Законодателното събрание само от довчерашните агитатори и хора на якобинците.
През 1792 г. с тези най-противоположни идеи и аспирации Франция кипи и не предвещава нищо хубаво. Предсказанието на Мирабо е: „ Нашата свобода може да се подсигури само, ако нейното легло се направи от матраци от трупове ".
Ръководителите на Френската революция изцяло служат на пруската кауза за управление на Европа. Дори орлеанистите се подчиняват на нарежданията на тази голяма сила от Франкфурт.
Появяват се и т. нар. санкюлоти, дрипави и окъсани младежи. Това са всъщност хулиганите и апашите на нощния Париж. Срещу няколко франка на ден те са организирани и включени в „Легион на санкюлотите". Всеки носи на главата си знака на Ротшилд — червеното кепе. Въоръжена с вили и кирки, всеки ден тази сган наводнява градините и парковете на Тюйлери, крещейки срещу краля и кралицата. Такава е била ежедневната подготовка преди 20 юни — деня определен за нападението на двореца и ликвидирането на краля и кралицата.68 Броят на участниците в това нападение не е точно определен — според някои историци е от 6 000 до 7 000 души, според други — 15 000 — 20 000 души. Това в никакъв случай не е цялото население на Париж, което в момента наброява около 800 000 граждани.
Още от предния ден множество агитатори усилено приканват минувачите да присъстват на пиршествата, които щели да се състоят на следващия ден, като обещават пиенето да бъде безплатно.70
Още от вечерта тази сива маса от дегенерирали елементи започва да се събира по крайните квартали. Въоръжени са с кирки, търнокопи, вили и лопати, някои са запасали стари и ръждясали саби. Санкюлотите са навсякъде. Всички кръчми и таверни са обходени и обрани. Жени и деца също вземат участие в движението. На 20 юни тази маса се отправя към двореца с виковете „Да живеят санкюлотите! Да живее народът! Долу Ветото!"
Дворецът е добре защитен от 16 батальона от националната гвардия, 600 души конна полиция и 20 оръдия. Тази човешка маса трудно би могла да навлезе в парковете на двореца, ако кралят не беше забранил каквато и да е съпротива.
През същото време — когато тълпата вече е навлязла в парковете, Наполеон Бонапарт, излязъл от един близък ресторант със свой приятел, прави едно паметно възклицание: „Какви говеда, как могат да позволят на тази сган да влезе? Те трябваше да изметат пет-шестотин от тях с оръдията и останалите щяха да тичат да се спасяват!"
Спирайки пред самата врата на двореца, масите започват да хлопат с кирките по нея. Един глас отвътре заповядва: „Отворете! Аз не се страхувам от французите!"73 Един от пазачите отваря вратата и множеството нахълтва с ярост в двореца, за да се стъписа само след няколко мига пред самия крал, който в този критичен момент действително показва голямо хладнокръвие, което признават и самите революционери.
И този път кралят заповядва на охраната си нито една пушка да не стреля. Швейцарската гвардия, неговата лична охрана, застава с извадени саби, готови да го защитят, но той им заповядва да си приберат сабите и да се оттеглят. Един убиец с нож се хвърля срещу краля с думите: „ Къде е ветото, дето аз трябва да убия?" Но един младеж от тълпата го поваля в краката на краля, задължавайки го да вика „Да живее кралят!"74 Използвайки суматохата, приятелите на краля го изтласкват в една ниша и застават пред него с извадени саби. Между тях е и 77-годишният маршал де Муши и дъщерята на принц де Конти, която с меч в едната ръка и сабя в другата четири часа неуморно брани краля от убийците.
В това време някои от тълпата, която свободно се разхожда из двореца, напипват бутилки с вино и лакомо се черпят. Одърпан санкюлот носи и подава на краля една полуизпита бутилка с вино и му заповядва да пие за здравето на френския народ. Людовик XVI вдига бутилката до устните си, изпива една глътка и извиква:
„Хора на Париж, аз пия за вашето здраве и за здравето на френския народ!" Постъпката му развълнува тези прости хора, които изпадат от една крайност към друга. Започват овации и викове ,Да живее народът! Да живее свободата и да живее кралят!"
Кралят се обръща към тях с внушителен, заповеднически тон: „ Хора, оттеглете се!" Всички побързали да напуснат двореца. Още веднъж хладнокръвието и непринуденото държане с народа спасяват краля и семейството му.
Няма съмнение, че в този ден, ако народът и санкюлотите действително желаеха смъртта на краля, щяха да я имат. Това показва ясно какво е общото настроение, дори и сред тази малка група от парижаните, участвали в нападението на двореца. И този път смъртните врагове на краля — организаторите на метежа не успяват.
Както видяхме, „истинските хора" — гражданите на Париж, не вземат участие в събитията, станали на 20 юни. Известни френски патриоти заявяват: „ Историческа истина е, че всичките издевателства и престъпления, извършени по време на Френската революция, не са дело на френския народ, а на една чужда ръка".
Провинциите изпращат петиции след петиции до Събранието, протестирайки срещу действията на Париж, който представлява само една 83-та част от империята. Народът, който знае кои са подбудителите, иска наказанието на якобинците.
Самият Лафайет, който командва френските войски, лично протестира в Събранието, но не проявява достатъчно решителност да закрие и забрани якобинските клубове. Само той може да стори това, тъй като не само е разполагал с войската, но е имал и народната подкрепа.
Организаторите на революцията разбират, че с тези обвинения, отправени досега към краля, няма да успеят да убедят народа да го ликвидира. Налага се да измислят по- големи и по-драстични престъпления.
Пруският император, който години наред мечтае да ликвидира френския трон и да скъса роднинската връзка между Франция и Австрия, сега под претекст, че спасява френската корона изпраща войските си на френската граница. Австрийците бързат да сторят същото. Това е повод кралят да бъде обвинен в предателство, тъй като пруските войски щели да подложат френското население на огън и меч.
Организаторите на недоволството този път прибягват до по-големи контингенти от Марсилия. Кои и какви са те? Повечето от тях са излезли от затворите на Италия, Испания, Гърция и др., и използват за убежище голямото международно пристанище на Марсилия. За повече от месец хиляди от тези бездомници пристигат в Париж.
Една делегация от Парижката община прави предложение за детронирането на краля, обвинявайки го, Че има намерения да извърши кръвопролитие срещу Париж. На другия ден една революционна секция на Париж започва тайни преговори с краля и в същото време го изнудва. Така например само една седмица преди предстоящите събития Дантон получава голяма сума от двореца. Самият Прюдом — един от най-големите революционери, признава: „Уви! Колко много претендиращи да са републиканци ще станат яростни роялисти, ако дворецът е склонен да ги спечели и ако имаше достатъчно пари да им плати!"80 Законодателното събрание в по-голямата си част е включвало роялисти или републиканци, чиито убеждения са се сменяли според посоката на вятъра.
На 9 август през нощта т. нар. „Генерален революционен съвет от 10-ти август" нарежда да бият камбаните на всички църкви в Париж. Можем да си представим каква паника настъпва в столицата. По същото време всички командни постове са заети от революционерите. Двата възлови поста са в ръцете им: кметът Песион и главният прокурор Рьодерер, може да се каже, изиграват особена роля по време на събитията на 10 август 1792 г.
Кметът е върховният началник на Националната гвардия, която в момента пази двореца под непосредственото командване на маркиз де Мандат. Маркизът — честен стар боец, е твърдо решен да защищава краля. Това е известно на всички и най-вече на организаторите. При една организирана защита би било невъзможно една такава маса от сбирщина да се добере до двореца. Ето защо в 7 часа сутринта кметът повиква в общината командира на охраната Мандат, за да даде отчет какви мерки са взети по отношение на охраната. Само след половин час някой си на име Росиньол. човек на Дантон го поваля е куршум в главата на стълбището на кметството.
Защитата на двореца остава без командир. Това се оказва фатално за по-нататъшното развитие на събитията. От друга страна, кралят този ден показва голямо малодушие и нерешителност, и както и много пъти преди това заповядва на войниците си да не стрелят. Тълпата този път обсажда двореца без да има каквито и да било шансове за успех. През това време пристига главният прокурор Рьодерер, който започва да увещава краля да напусне двореца заедно със семейството си и под негова закрила да се оттегли в съседната сграда — Националното събрание, където животът му щял да бъде в безопасност.
Мария Антоанета се възпротивява, но прокурорът й отправя следните думи: „Вие, госпожо, искате да бъдете отговорна за смъртта на краля, за Вашия собствен син, за Вашата дъщеря, за Вас и за всички тези които Ви защищават."
Кралят не иска жертви и кръв. Той става от стола си и повежда семейството си към Събранието. Мария Антоанета, недоволна от решението на краля, се обръща към прокурора и му задава въпроса: „Ще отговаряте ли за живота на краля и на моя син?" Рьодерер отговаря: „ Мадам, ние ще отговаряме задето умираме заедно с Вас, това е всичко, което ние можем да обещаем".
С влизането си в събранието кралят се обръща към депутатите със следните слова: „Господа, аз дойдох тук, за да предотвратя едно голямо престъпление, и мисля, че никъде не мога да бъда в по-голяма безопасност, отколкото между вас"83. Но по това време отвън вече разнасят глави забучени на кирките. Войниците, верни на краля си, изпълняват и последната му заповед да не стрелят срещу народа и за благодарност заплатиха почти всички с живота си.
След превземаането на незащитения дворец картината не може да се опише. Целият парк е осеян с трупове на войници. Вътре в двореца разярената тълпа чупи и граби всичко каквото й падне. Побеснели жени от квартала Сент Антоан се разхождат из апартаментите на Мария Антоанета облечени в нейните рокли и тоги. Други пък лежат пияни на леглото й. През този ден жените са тези, които проявяват най-големите жестокости. През прозорците се хвърлят мебели, часовници и всичко каквото попадне в ръцете на безчинстващите. Не пожалват и прочутите огледала на Медичите. Нахълтват и в зимниците, където са вината. Мъже и жени започват истерично пиене, от което според Прюдом умират повече от 200 души. Цялото съдържание на избите — около 10 000 бутилки, се изнасят вън в парка и се раздават на тълпата, която малко по-късно лежи безпомощна из алеите наравно с убитите. Наполеон, който същия ден преминава през парковете на Тюйлери, вижда тази картина и много по-късно в края на живота си заявява, че нито една от неговите битки не му напомня за толкова много трупове, както Тюйлери през този августовски ден.
Такава е неописуемата картина на Френската революция на 10 август, която повечето от революционерите писатели отминават. Тези писатели не споменават нищо за канибалските оргии, за човешките „котлети от швейцарски войници", печени на големи огньове и ядени от някои изверги. Не споменават нищо за човека на Орлеанския херцог, актьора Грамон, който в един момент на революционна ярост изпива чаша кръв, която наточва от жертвата си.
Този ден е голямата победа за ръководителите на революцията, въпреки, че нито един от тях не участва лично. Дантон, Марат и Робеспиер са изчезнали за няколко дни от Париж, за да се върнат отново на трибуната на Събранието, където езикът е тяхното предпочитано оръжие.
В следващите дни се оказва, че много по-лесно е да се убива, отколкото да се копаят гробове.
Никола Николов
Обсадата на Бастилията
През 1789 г. в Париж съществуват два големи проблема: настъпилата паника за заплашващ глад и прииждането на мистериозни чужденци. Тези чужденци не са нито селяни, нито работници. Те принадлежат към една друга категория — бандити. По нареждане на своите господари е трябвало да се преобразят с облеклото, маниерите и държанието си до такава степен, че да всяват страх сред парижкото население. Те говорят чужд, странен език. Някои историци ги описват като бандити от Южна Франция и Италия, докато други твърдят, че са марсилци. Независимо откъде са, по физиономиите им личи, че са грабители и кръвопийци. Тези ренегати умишлено са доведени в Париж от революционните лидери, които ежедневно им заплащат по 12 франка и ги подготвят за предстоящия удар. Това изцяло противоречи на много историци, които твърдят, че революцията е направена от спонтанно надигналия се народ. По всичко личи много добре организираната конспирация.
1789 г., месец юни, Националното събрание е разделено на два противоположни лагера. Революционери, които искат реформи, и реакционери, които им се противопоставят. Според някои революционни писатели главната спирачка за проектоконституцията са благородниците и духовенството, които не искат да се лишат от някои свои привилегии. Всъщност най-голяма роля в Националното събрание изиграват представителите на Орлеанския херцог и някои други благородници приятели на херцога, както и една фракция, повечето адвокати, водени от Робеспиер.
Докато Орлеанският херцог се бори за заместване на една династия с друга, Робеспиер е за нейното унищожаване. И двете фракции са против народното желание — конституционна монархия. Френският народ от векове наред свикнал с кралския институт, не може да си представи Франция без крал или кралят да бъде заменен с нещо ново за тях — република. И следователно в лицето на Людовик XVI те виждат някакъв покровител, който постепенно и непрекъснато отнема правата на благородниците за сметка на народа.
Една нова партия се образува около съдията Жан Жозеф Муние, наречена роялдемократическа партия, а по-късно конституционна. Тя спечелва много бързо душите на хората, тъй като усилено работи за социални изменения и за правата на народа.
Кралят лично се явява пред Националното събрание и предлага драстични изменения на закона, които са само в полза на народа: равенство при таксуването, премахването на паричните привилегии на благородниците и духовенството, отменянето на данъка върху имота и общия доход, който се събирал само от непривилегированите хора, премахване на безплатния труд на селяните по отношение на господарите им — благородници, на данъка върху солта, свобода на пресата и много други изменения — всички в полза на народа.
Пред Събранието кралят заявява дословно: „Господа, вие чухте това, което предлагам, то е резултат на моята склонност и намерение. . . . ако ме изоставите в това голямо дело, аз ще процедирам без Вас и сам ще приема ролята на истински народен представител". С други думи, ако Събранието не приеме реформите, той ще го разтури и с кралски декрет ще обяви новите реформи. Предложението на краля възбужда всички фракции в събранието. Орлеанистите, благородниците и духовенството ще загубят своите привилегии. Републиканците изпускат възможността да се борят от името на народа, тъй като кралят им дава всичко, което им е необходимо и се явява в случая като техен представител и защитник.
Ако тези предложения на краля се приемат от Събранието, това значи по мирен път да се установи конституционна монархия, но то се оказва неприемливо за всичките фракции. Вместо едно истинско и мирно разрешаване на съществуващата криза, каквото кралят предлага, започват насилствени сцени, които довеждат до по-тежки събития. Тук е бил моментът кралят да вземе инициативата в ръцете си. Той е имал войската и народа на своята страна. Липсвали са му умни съветници и министри. Повечето от историците го обвиняват в малодушие и нерешителност. Не мисля, че е справедливо да го обвиняваме в нерешителност, тъй като предлаганите от него реформи го опровергават. Единствената му грешка е прекомерната любов към народа, която той не иска да накърни. Ако той би могъл да предвиди дадените от революцията жертви, нямаше да има революция.
Решението на краля да подмени министрите си и специално демагога Некер се използва като претекст от фракциите и специално от орлеанистите за подстрекаване на масите и за нови издевателства. Пускат се подготвени оратори във всички квартали на Париж да предупредят населението за голямата опасност от кралските войски, които се готвели да унищожат парижкото население. Същите оратори подканват хората да се въоръжат кой с каквото може и да бъдат готови за посрещане на врага — „армията" сатанински претекст, който изиграва своя замисъл и роля.
През същото време изкуствено създаденият глад в Париж се увеличава. Хората на Орлеанския херцог и други заинтересовани масово закупуват зърнени храни и ги складират на скрити места извън Париж.
На 12 юли се разпространява измислената новина, че във Версай депутатите от Събранието са избити, че Орлеанският херцог е затворен в Бастилията и осъден на смърт, и че, кралските войски маршируват към Париж, за да подложат населението му на сеч.
Населението изпада в паника. Специално двата квартала Сент Антоан и Сент Мишел, с не много реномирано население, в които са разквартирувани чужденците от юг, започват да се въоръжават кой с каквото намери — ножове, кирки, търнокопи, лопати и вили. Бандити започват ограбване и опустошаване на града. Магазините са разбити и плячкосани. Това подвежда и част от гладните жители на тези квартали при което се събира една сива маса от около 35 000 — 40 000 души. На така подготвената сцена се явява един талантлив уличен оратор Жорж Жак Дантон, млад адвокат, забележителен със своите революционни речи, увличащи масите. Той е най-новата звезда на Орлеанския херцог и работи за него.
На 14 юли от ранна сутрин камбаните на църквите започват да бият продължително и тревожно. Ораторите са вече по местата си на кръстовищата на Париж, викайки разпалено: „На оръжие! Не губете нито миг. Кралските войски след малко ще навлязат в предградията. Незабавно да тръгнем към Бастилията, да я превземем, да освободим херцога и да се въоръжим със складираното оръжие!" Марсилците и всички доведени от юга подемат виковете на ораторите и уплашеното население от тези квартали ги следва. Паниката се създава много лесно, но не у всички парижани. Повечето се затварят в домовете си със семействата си, откъдето следят събитията. Тази възбудена маса, оглавена от пияните бандити, се отправя към Бастилията. Никой не знае какво представлява тя, освен това, което са чули от легендите.
Във въображението на хората Бастилията е нещо много тайнствено и страшно. Според това, което агитаторите говорят, мазетата на Бастилията са пълни с гущери, грамадни плъхове и паяци, от много години там страдат оковани политически затворници. Има специални стаи за мъчения, а други — пълни със скелети.
В действителност Бастилията съвсем не е била това, което си е въобразявала възбудената маса. Веднага с идването на Людовик XVI тази стара крепост е основно преустроена отвътре. На всички стаи са направени прозорци, като за всяка е имало печка или камина за отопление, а също и друга мебелировка.
На затворниците е разрешено да четат книги, да свирят на различни музикални инструменти, да рисуват и т. н. Храната не е лоша и е достатъчна. Но най-важното е, че 4 години преди момента на обграждането на Бастилията никой не е бил затворен в нея. Превземането й е напълно безцелно, тъй като през същата година кралят е предвиждал да разруши този така наречен паметник на деспотизма.
Дори е имало изработен план за един красив площад на нейното място. Но най-странното е как въоръжената маса би могла да превземе тази крепост, снабдена с 15 оръдия и много войска?
Водачите на тази маса са знаели, че кралят е дал нареждане на войската в никакъв случай да не стреля и пролива кръв. Управителят Де Лоней — възрастен офицер от старата гвардия, много лесно би се справил с положението, само ако беше заповядал на войниците да отбраняват Бастилията, но предпочита да предаде ключовете на затвора, отколкото да не изпълни заповедта на върховния си началник краля, за което е заплатил с живота си и главата му, набита на кол, е разнасяна из улиците на Париж.
Всички войници, след като предават оръжието си, са жестоко избити. Само една част от охраната, съставена изключително от швейцарски войници, със своя началник — швейцарец, не се предават, а излизат в боен ред и с откъслечни изтрели се измъкват и спасяват главите си.
От 800 000 жители на Париж не повече от 1 000 души вземат участие в обсадата. И най-интересното кого освобождават? Това са седем души криминални затворници. между които и един граф Де Солаж, затворен за жестоки престъпления. Прилагания деспотизъм и жестоките мъчения в Бастилията са били само измислица предавана от поколение на поколение.
Човешката натура е по начало склонна към сензации. Парижкото население не пада по-долу. Това, което става по време и след обсадата на Бастилията, не само потресло и отвратило населението, но и го уплашило. Тези човешки глави, които се разнасяли набити на колове и кирки, многобройните трупове, увиснали по уличните фенери, говорели, че предстои нещо много страшно — анархия.
Походът към Версай
Организаторите на революцията не остават доволни от събитията около Бастилията, тъй като по-голямата част от парижкото население е разочаровано от празните обещания и възмутено от неоправданите жестокости. Мирабо и Де Мулен в речите си в Националното събрание се мъчат да оправдаят извършените жестокости и да възбудят нови.
Главните организатори на безредиците и подстрекателите към революция са в самото Събрание и са от адвокатското съсловие. Докато отначало се бунтува само Париж, сега следва цяла Франция. Писма от депутатите се разпращат по цяла Франция със страшната измислена вест, че бандити от Англия и Австрия пристигат, за да избият населението. Навсякъде настъпва паника и населението се въоръжава кой с каквото може. Паниката естествено води към анархия, която настъпва много бързо.
Част от наетите бандити от Марсилия и Италия се изпращат из провинциите, където с насилие се мъчат да приобщят към себе си уплашеното население. Жертви стават не само аристократите и духовенството, а и всички селяни, които не се присъединяват към палежите и злодеянията. На някои места има куриозни случаи. Така например в Бургундия цялото население от села и паланки се обединява и избива всичките изпратени срещу тях бандити.59 Населението намира у тях напечатани листовки „Заповед на краля", с която се нарежда да се запалят всички дворци на благородници и монархисти, тъй като монополизират житото и са главните виновници за глада.
Това е добре скроена тактика от страна на революционерите, тъй като народът е вярвал на краля и е знаел за неговите усилия да ограничи властта на благородниците и духовенството. На много места в провинцията започва плячкосване и избиване в името на краля.
Вярно е, че духовенството и благородниците експлоатират населението, но, от друга страна, те са единствената връзка между двореца и народа. Със скъсването на тази връзка се отваря възможността за създаването на абсолютна монархия. За нея мечтаят орлеанистите, които искат само един господар — краля, и един народ без никакъв протектор. Орлеанският херцог упорито се бори за унищожаване на кралския двор, но за запазването на монархията.
От друга страна, републиканците — оръдията и пионките на Ротшилд, използват затрудненията и слабостите на всички фракции за своята крайна цел — република.
Всички демократични реформи, които кралят лично предлага на Събранието, не се харесват на нито една от групировките — дори и на революционерите, тъй като дават големи права на народа. Само два дни след предлагането на тази демократична проектоконституция — на 30 август, революционерите определят суми за главите на членовете на тази фракция от царски демократи, която поддържа реформите. Някои от тях са задържани от революционерите и животът им е заплашен.
Кралят заявява на Събранието, че ще наложи своето вето, ако не бъдат приети реформите и сега събранието всячески се мъчи да отнеме кралското вето. Тъй като на народа не е ясно какво точно значи „вето", революционерите агитатори им го обясняват по улиците с най- красноречиви примери: „Знаете ли какво значи вето? Отивате си в къщи, където вашата жена е приготвила вечеря, тогава кралят казва „вето" и вие не получавате нищо за ядене!" Други пък обясняват: „Да се лиши кралят от правото на вето, значи да му се отнеме правото да беси и убива колкото си иска". Много от селяните и от общата маса мислят, че „вето" е някакво лице, което си представят във въображението си като нещо много страшно. Започват все по-често да се чуват въпроси като: „ Какво ли още е направил този бандит Вето?"
Така разбраното вето и оскъдицата на хранителни продукти са използвани отново за още една от пъклените им цели — похода към Версайл, към кралския дворец с единствената цел тази разпасана маса да ликвидира кралица Мария Антоанета и краля. Но и този път не успяват, тъй като Людовик XVI с хладнокръвието си спечелва отново душите им и вместо да бъде ликвидиран, е поздравен с френското „Да живее кралят". И този път кралят забранява на охраната си да стреля и да пролива народна кръв. Той не съобразява, че това не е народът, който обича, а една подкупена сбирщина от мошеници мъже и жени от предградията. Веднага след тази случка се провежда правителствена анкета.
Комисията се представя в двореца и иска мнението на кралицата, която отговаря само с няколко изречения останали в историята: „ Всичко видях, всичко чух, всичко забравих."
Нападението на Тюйлери
Това ново събитие, избухнало през 1792 г., се приема от много историци като една нова и отделна революция. Старата групировка около Орлеанския херцог е почти разтурена. Херцогът е заточен. Неговата най-голяма сила Мирабо го изоставя. Една новосформирала се група от наемни бандити се появява под името „Партията на Сабат"; болшинството от нея са италианци. Най-забележителните между тях са Ротондо, Каваланти и Малга, които през този период на революцията се срещат навсякъде, където има насилие и проливане на кръв. Ротондо е този, който е бил натоварен със задачата да убие Мария Антоанета по време на ежедневната й разходка в парка на двореца. Това убийство е осуетено само по една случайност.
Кралят и семейството му все още са затворници в двореца си. В това безизходно положение Людовик XVI апелира за международна интервенция и помощ от другите крале.
Австрийският император Леополд II — брат на Мария Антоанета, е далеч от намерението да помогне на сестра си. Пруският Фридрих Вилхелм II води много отдавна политика за отслабването, разлагането на Франция и разкъсването на приятелските и роднинските връзки между Франция и Австрия, така че от него също не може да се очаква искрена помощ. Единственият човек, готов да им помогне, е шведският крал Густав III, необвързан с роднински връзки с френския кралски двор.
Апелът на Мария Антоанета за външна помощ не само че не помага на кралския двор, а напротив, утежнява положението му. Сега става още по-лесно за подбудителите на революцията да упрекнат двора и специално Мария Антоанета в искане на интервенция срещу Франция.
Прусия засилва още повече своята подмолна дейност във Франция. Ротшилд, чийто интереси в момента се покриват с пруския император, изпраща сънародника си Ефраим във Франция за бъдещата подмолна дейност. Ефраим тегли огромни суми от банките и организира и поддържа ликвидирането на кралския двор63. Нека не се забравя, че тогава, както и сега, всички банки са функция от Ротшилд.
Започва една голяма кампания от страна на революционерите срещу Людовик XVI. Наричат го открито „голяма свиня", пияница и измамник и какво ли не още. Якобинският клуб настоява за неговото детрониране и за регентство на Орлеанския херцог.
Един друг инцидент става с войската. Замервана с камъни и единични изстрели от провокаторите, тя отвръща с огън и избива 30—40 души от тълпата.
Лафайет, главнокомандващ френските войски, за да запази достойнството на армията, дава нареждане да се стреля. Въпреки че като привърженик на републиката Лафайет няма нищо общо с двора, обвиненията се приписват на краля и случаят се използва умело от подстрекателите на масите за нова революция.
Разумните хора, имайки опита и спомена за революцията през 1789 г. и нейните последици: избивания, гладуващите хиляди семейства, безработица и т.н., стои настрана и не взема никакво участие в тези нови авантюри.
На 14 юни 1791 г. в Учредителното събрание с участието на Дантон, Марат и Робеспиер се приемат нови закони, които лишават народа и работниците от много техни права: да избират президенти, да защищават техни общи интереси, да вземат решения, както и да се противопоставят на определените им заплати и възнаграждения. Как да си обясним факта, че тези, които вършат всичко от името на народа и за народа, още непостигнали крайната си цел — революцията и републиката, вече отнемат и малкото останали права на работника. Аз не се учудвам, защото го видях е очите си и изтърпях на плещите си. Но сигурен съм, че на много от читателите ще се стори невероятно. Същите тези закони по-късно по времето на Робеспиер са прилагани много по-стриктно и по-жестоко.
Въпреки че представената на краля конституция не отговаря на народните въжделения, под натиска на Събранието той е принуден да я приеме.
В едно писмо до брат си Людовик XVI описва подробно съображенията си за приемането на Конституцията, която не му се нравела. Той пише дословно:
„ Френската държава е пред пълна разруха, която ще настъпи е момента, в който някой си позволи да донесе силни и непоносими лекарства за излекуването. Главната причина за нейните неприятности са лошият дух и настроенията на партиите, които я раздвояват и разстройват властта. Има само две алтернативи, които могат да възстановят авторитета на властта — обединение или сила. Силата може да бъде използвана само от чуждите войски и това значи война. Може ли един крал да си позволи да води война със собствената си държава? Няма ли да бъде лекарството по-лошо, отколкото болестта? Аз изоставям тази идея и възприемам другата и единствена — Конституцията.
Предоставям на народа с течение на времето сам да научи и разбере причините за своите неприятности. Мисля, че с приемането на Конституцията ще доведа до по-добър ред във Франция, отколкото с отказа си. . . ."
От горното писмо се вижда, че кралят е много искрен и лоялен към народа.
Веднага след приемане на Конституцията Людовик XVI пише на австрийския миператор и го моли да се въздържи от каквато и да е по-нататъшна интервенция , както и да не се бърка във вътрешните работи на Франция. При това положение следва да настъпи мир не само вън, но и вътре в страната.
Приемането на Конституцията от краля предизвиква неописуем народен ентусиазъм. Разбирателството между краля и Събранието означава мир; държавата може да започне да функционира нормално, както преди.
Народът разбира компромиса и жертвата, които прави кралят с приемането на Конституцията и кралското семейство става по-обичано и по-популярно отвсякога.
Конспирацията, изцяло водена сега от Якобинския клуб, оглавена от Робеспиер, не харесва създадената обстановка. Те никога не са предполагали, че кралят ще приеме Конституцията и отново ще се утвърди на престола си.
Верни последователи на основателя си йезуита Илюминати — пионката на Ротшилд, те са за свалянето на краля. Независимо какви маневри ще приложат, те трябва да успеят.
Идеите и методите на френските революционери от Якобинския клуб не се отличават по нищо от тези на германските, т.е., могат да извършват зверства и да ги припишат на неприятеля си. Така например, планувайки да атакуват краля, те усилено разпространяват слуха, че кралят подготвя страшно клане на народа.
Избраните през 1789 г. депутати от народа сега с новата конституция са разпуснати и на тяхно място са поставени други, а не избрани — всички членове на Якобинския клуб. Френският народ сега е представен в Законодателното събрание само от довчерашните агитатори и хора на якобинците.
През 1792 г. с тези най-противоположни идеи и аспирации Франция кипи и не предвещава нищо хубаво. Предсказанието на Мирабо е: „ Нашата свобода може да се подсигури само, ако нейното легло се направи от матраци от трупове ".
Ръководителите на Френската революция изцяло служат на пруската кауза за управление на Европа. Дори орлеанистите се подчиняват на нарежданията на тази голяма сила от Франкфурт.
Появяват се и т. нар. санкюлоти, дрипави и окъсани младежи. Това са всъщност хулиганите и апашите на нощния Париж. Срещу няколко франка на ден те са организирани и включени в „Легион на санкюлотите". Всеки носи на главата си знака на Ротшилд — червеното кепе. Въоръжена с вили и кирки, всеки ден тази сган наводнява градините и парковете на Тюйлери, крещейки срещу краля и кралицата. Такава е била ежедневната подготовка преди 20 юни — деня определен за нападението на двореца и ликвидирането на краля и кралицата.68 Броят на участниците в това нападение не е точно определен — според някои историци е от 6 000 до 7 000 души, според други — 15 000 — 20 000 души. Това в никакъв случай не е цялото население на Париж, което в момента наброява около 800 000 граждани.
Още от предния ден множество агитатори усилено приканват минувачите да присъстват на пиршествата, които щели да се състоят на следващия ден, като обещават пиенето да бъде безплатно.70
Още от вечерта тази сива маса от дегенерирали елементи започва да се събира по крайните квартали. Въоръжени са с кирки, търнокопи, вили и лопати, някои са запасали стари и ръждясали саби. Санкюлотите са навсякъде. Всички кръчми и таверни са обходени и обрани. Жени и деца също вземат участие в движението. На 20 юни тази маса се отправя към двореца с виковете „Да живеят санкюлотите! Да живее народът! Долу Ветото!"
Дворецът е добре защитен от 16 батальона от националната гвардия, 600 души конна полиция и 20 оръдия. Тази човешка маса трудно би могла да навлезе в парковете на двореца, ако кралят не беше забранил каквато и да е съпротива.
През същото време — когато тълпата вече е навлязла в парковете, Наполеон Бонапарт, излязъл от един близък ресторант със свой приятел, прави едно паметно възклицание: „Какви говеда, как могат да позволят на тази сган да влезе? Те трябваше да изметат пет-шестотин от тях с оръдията и останалите щяха да тичат да се спасяват!"
Спирайки пред самата врата на двореца, масите започват да хлопат с кирките по нея. Един глас отвътре заповядва: „Отворете! Аз не се страхувам от французите!"73 Един от пазачите отваря вратата и множеството нахълтва с ярост в двореца, за да се стъписа само след няколко мига пред самия крал, който в този критичен момент действително показва голямо хладнокръвие, което признават и самите революционери.
И този път кралят заповядва на охраната си нито една пушка да не стреля. Швейцарската гвардия, неговата лична охрана, застава с извадени саби, готови да го защитят, но той им заповядва да си приберат сабите и да се оттеглят. Един убиец с нож се хвърля срещу краля с думите: „ Къде е ветото, дето аз трябва да убия?" Но един младеж от тълпата го поваля в краката на краля, задължавайки го да вика „Да живее кралят!"74 Използвайки суматохата, приятелите на краля го изтласкват в една ниша и застават пред него с извадени саби. Между тях е и 77-годишният маршал де Муши и дъщерята на принц де Конти, която с меч в едната ръка и сабя в другата четири часа неуморно брани краля от убийците.
В това време някои от тълпата, която свободно се разхожда из двореца, напипват бутилки с вино и лакомо се черпят. Одърпан санкюлот носи и подава на краля една полуизпита бутилка с вино и му заповядва да пие за здравето на френския народ. Людовик XVI вдига бутилката до устните си, изпива една глътка и извиква:
„Хора на Париж, аз пия за вашето здраве и за здравето на френския народ!" Постъпката му развълнува тези прости хора, които изпадат от една крайност към друга. Започват овации и викове ,Да живее народът! Да живее свободата и да живее кралят!"
Кралят се обръща към тях с внушителен, заповеднически тон: „ Хора, оттеглете се!" Всички побързали да напуснат двореца. Още веднъж хладнокръвието и непринуденото държане с народа спасяват краля и семейството му.
Няма съмнение, че в този ден, ако народът и санкюлотите действително желаеха смъртта на краля, щяха да я имат. Това показва ясно какво е общото настроение, дори и сред тази малка група от парижаните, участвали в нападението на двореца. И този път смъртните врагове на краля — организаторите на метежа не успяват.
Както видяхме, „истинските хора" — гражданите на Париж, не вземат участие в събитията, станали на 20 юни. Известни френски патриоти заявяват: „ Историческа истина е, че всичките издевателства и престъпления, извършени по време на Френската революция, не са дело на френския народ, а на една чужда ръка".
Провинциите изпращат петиции след петиции до Събранието, протестирайки срещу действията на Париж, който представлява само една 83-та част от империята. Народът, който знае кои са подбудителите, иска наказанието на якобинците.
Самият Лафайет, който командва френските войски, лично протестира в Събранието, но не проявява достатъчно решителност да закрие и забрани якобинските клубове. Само той може да стори това, тъй като не само е разполагал с войската, но е имал и народната подкрепа.
Организаторите на революцията разбират, че с тези обвинения, отправени досега към краля, няма да успеят да убедят народа да го ликвидира. Налага се да измислят по- големи и по-драстични престъпления.
Пруският император, който години наред мечтае да ликвидира френския трон и да скъса роднинската връзка между Франция и Австрия, сега под претекст, че спасява френската корона изпраща войските си на френската граница. Австрийците бързат да сторят същото. Това е повод кралят да бъде обвинен в предателство, тъй като пруските войски щели да подложат френското население на огън и меч.
Организаторите на недоволството този път прибягват до по-големи контингенти от Марсилия. Кои и какви са те? Повечето от тях са излезли от затворите на Италия, Испания, Гърция и др., и използват за убежище голямото международно пристанище на Марсилия. За повече от месец хиляди от тези бездомници пристигат в Париж.
Една делегация от Парижката община прави предложение за детронирането на краля, обвинявайки го, Че има намерения да извърши кръвопролитие срещу Париж. На другия ден една революционна секция на Париж започва тайни преговори с краля и в същото време го изнудва. Така например само една седмица преди предстоящите събития Дантон получава голяма сума от двореца. Самият Прюдом — един от най-големите революционери, признава: „Уви! Колко много претендиращи да са републиканци ще станат яростни роялисти, ако дворецът е склонен да ги спечели и ако имаше достатъчно пари да им плати!"80 Законодателното събрание в по-голямата си част е включвало роялисти или републиканци, чиито убеждения са се сменяли според посоката на вятъра.
На 9 август през нощта т. нар. „Генерален революционен съвет от 10-ти август" нарежда да бият камбаните на всички църкви в Париж. Можем да си представим каква паника настъпва в столицата. По същото време всички командни постове са заети от революционерите. Двата възлови поста са в ръцете им: кметът Песион и главният прокурор Рьодерер, може да се каже, изиграват особена роля по време на събитията на 10 август 1792 г.
Кметът е върховният началник на Националната гвардия, която в момента пази двореца под непосредственото командване на маркиз де Мандат. Маркизът — честен стар боец, е твърдо решен да защищава краля. Това е известно на всички и най-вече на организаторите. При една организирана защита би било невъзможно една такава маса от сбирщина да се добере до двореца. Ето защо в 7 часа сутринта кметът повиква в общината командира на охраната Мандат, за да даде отчет какви мерки са взети по отношение на охраната. Само след половин час някой си на име Росиньол. човек на Дантон го поваля е куршум в главата на стълбището на кметството.
Защитата на двореца остава без командир. Това се оказва фатално за по-нататъшното развитие на събитията. От друга страна, кралят този ден показва голямо малодушие и нерешителност, и както и много пъти преди това заповядва на войниците си да не стрелят. Тълпата този път обсажда двореца без да има каквито и да било шансове за успех. През това време пристига главният прокурор Рьодерер, който започва да увещава краля да напусне двореца заедно със семейството си и под негова закрила да се оттегли в съседната сграда — Националното събрание, където животът му щял да бъде в безопасност.
Мария Антоанета се възпротивява, но прокурорът й отправя следните думи: „Вие, госпожо, искате да бъдете отговорна за смъртта на краля, за Вашия собствен син, за Вашата дъщеря, за Вас и за всички тези които Ви защищават."
Кралят не иска жертви и кръв. Той става от стола си и повежда семейството си към Събранието. Мария Антоанета, недоволна от решението на краля, се обръща към прокурора и му задава въпроса: „Ще отговаряте ли за живота на краля и на моя син?" Рьодерер отговаря: „ Мадам, ние ще отговаряме задето умираме заедно с Вас, това е всичко, което ние можем да обещаем".
С влизането си в събранието кралят се обръща към депутатите със следните слова: „Господа, аз дойдох тук, за да предотвратя едно голямо престъпление, и мисля, че никъде не мога да бъда в по-голяма безопасност, отколкото между вас"83. Но по това време отвън вече разнасят глави забучени на кирките. Войниците, верни на краля си, изпълняват и последната му заповед да не стрелят срещу народа и за благодарност заплатиха почти всички с живота си.
След превземаането на незащитения дворец картината не може да се опише. Целият парк е осеян с трупове на войници. Вътре в двореца разярената тълпа чупи и граби всичко каквото й падне. Побеснели жени от квартала Сент Антоан се разхождат из апартаментите на Мария Антоанета облечени в нейните рокли и тоги. Други пък лежат пияни на леглото й. През този ден жените са тези, които проявяват най-големите жестокости. През прозорците се хвърлят мебели, часовници и всичко каквото попадне в ръцете на безчинстващите. Не пожалват и прочутите огледала на Медичите. Нахълтват и в зимниците, където са вината. Мъже и жени започват истерично пиене, от което според Прюдом умират повече от 200 души. Цялото съдържание на избите — около 10 000 бутилки, се изнасят вън в парка и се раздават на тълпата, която малко по-късно лежи безпомощна из алеите наравно с убитите. Наполеон, който същия ден преминава през парковете на Тюйлери, вижда тази картина и много по-късно в края на живота си заявява, че нито една от неговите битки не му напомня за толкова много трупове, както Тюйлери през този августовски ден.
Такава е неописуемата картина на Френската революция на 10 август, която повечето от революционерите писатели отминават. Тези писатели не споменават нищо за канибалските оргии, за човешките „котлети от швейцарски войници", печени на големи огньове и ядени от някои изверги. Не споменават нищо за човека на Орлеанския херцог, актьора Грамон, който в един момент на революционна ярост изпива чаша кръв, която наточва от жертвата си.
Този ден е голямата победа за ръководителите на революцията, въпреки, че нито един от тях не участва лично. Дантон, Марат и Робеспиер са изчезнали за няколко дни от Париж, за да се върнат отново на трибуната на Събранието, където езикът е тяхното предпочитано оръжие.
В следващите дни се оказва, че много по-лесно е да се убива, отколкото да се копаят гробове.
Никола Николов
Внимание: Седем стъпки към кошмара на тр...
Как Плевнелиев се мазни на турците
Симулация и симулакрум – матрицата, в ко...
Как Плевнелиев се мазни на турците
Симулация и симулакрум – матрицата, в ко...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
