Много писатели описват 10 август като най-великия ден на Френската революция! Какви са последиците от този ден?

1. Пълното парализиране на Франция.

2. Пред заплахата да бъде ликвидиран от Комуната най- забележителният и разумен републиканец Лафайет напуска Франция и избягва в Австрия, където е затворен в крепостта на Магдебург.

3. Народът, победил този ден, загубва всичко спечелено от революцията.

4. Новите господари, без да губят време, започват да коват оковите, с които да обвържат народа в едно непознато дотогава робство.

5. Появяването на един от площадите на инструмент за обезглавяване, употребяван през Средновековието в Германия. Името си гилотина приема от френския физик Гиолотин, избран за член на Събранието през 1789 г., който предлага използването на този уред за безболезнено ликвидиране на жертвите. Чрез този инструмент революцията ликвидира кралската власт, благородниците, духовенството и установява на тяхно място анархията, която в скоро време заедно със страха от гилотината обезоръжава народа. Будният френски народ не представлява нищо повече от едно стадо овце, готово безропотно да отиде на заколение. Това психично състояние, в което изпада човек, ми е много добре известно. Изпитах го лично през деветосептемврийските събития на 1944 г.

Септемврийските кланета

Многобройните революционни групировки вече почти нямат връзка помежду си. Те просто се дебнат и се мъчат да се унищожат. Сега вече не ги интересува нищо друго освен властта. Какво ще оставят след себе си не е важно. „Да се добера до властта, пък след това потоп." Такава е била максимата на всички.
Мълчанието и пасивността на народа не се харесва и плаши ръководителите. Малкото бандити и пияници от парижките квартали, които са задоволени от дадената им свобода за грабеж и разрушения, не ги радват. Комуната е наясно, че който не е с тях, е против тях.
Марат криейки се из мазетата, не престава чрез своя вестник да крещи за глави. „Революцията иска отсечени глави". Хората се страхуват да говорят с него и е било трудно да се издържи на неговия поглед на хиена. Докато през 1790 г. той иска 500—600 отрязани глави, през 1792 г. обяснява на Барбару, че е необходимо да бъдат ликвидирани 260 000 души и то колкото е възможно по-бързо, дори в един ден.
Първата революция е дело на Орлеанистите. Втората революция е дело на Жирондистите оглавена от мадам Ролан. След това душата на всесилната Комуна става Марат, който запланува и подготвя третата революция със септемврийските кланета и царството на Терора. Той не доживя да ги види, тъй като на свой ред е заклан от една млада французойка.
Дантон става министър на правосъдието, с което се дава зелена улица на всички издевателства и жестокости, които ще последват. Пак по предложение на Марат Комуната взема решение да изпразни претъпканите затвори, като избие и ликвидира затворниците. Поставя се въпрос по какъв начин да стане това. Марат предлага да се запалят затворите, други — да се наводнят мазетата пълни с затворници, трети — да се избият. Но откъде да се намерят толкова убийци. Накрая решават да освободят осъдените за кражби и убийства, като ги използват за убийци.90 Тази система е широко възприета и по време на Съветската революция, и за голямо съжаление и в моята родина през деветосептемврийските събития на 1944 г.
На 29 август започват арестите на богатите. За три дни са арестувани около 5 000 — 6 000 души в Париж. Много от тях се спасяват в момента, подкупвайки похитителите си.
Дантон произнася една пламенна реч, в която апелира: „ Господа, ние се нуждаем от дързост, повече дързост, постоянна дързост, и Франция ще бъде спасена!" Същата вечер Дантон поканва близки приятели на вечеря в дома си. С гордост им разказва за речта си в Събранието: „Днес аз ги замразих! Сега можем да отидем по- нататък, можем да започнем избиванията." И хората, които чакат неговото нареждане, изтичат до сигналните пунктове и след малко се чува оръдеен изстрел последван от църковните камбани. Сигналът за избиването на затворниците е даден и в същия момент когато Дантон и неговите сподвижници се наслаждават на прочутото френско шампанско, убийците източват кръвта на нещастния френски народ.
През това време освен редовните затвори за такива са се ползвали общината, много църкви, абатството, училища и манастири. Трудно е да се опишат страшните картини във всеки затвор, но очевидци разказват потресаващи сцени на кръвопролитие. Така например след като са избити всички монаси в абатството, един представител на Комуната пристига и казва на убийците: „Вие изпълнихте вашия дълг и всеки от вас ще получи по 24 ливри (равни на днешни франка)"93. Оттам отиват към Манастира на кармелитките, където са затворени около 200 свещеници. За час и половина 119 от тях са избити жестоко, а останалите успяват в суматохата да се изпокрият. Докато в Манастира разбойниците избиват невинни и беззащитни свещеници и монаси, кордон от националната полиция обгражда манастира и пази престъпниците от народа, който стои около портите и гневно протестира.
През тези четири дни и нощи на септември най-жестоко са избити беззащитни затворници, като се започне от вратари, градинари и прислугата на двореца, по-голяма част от свещениците и монасите от района на Париж, цялата швейцарска гвардия, пазеща двореца, прислугата и придворни дами на Мария Антоанета, както и много командири на разни военни части.
На екзекуторите са заплащали в зависимост от свършената работа. За „добра работа" не по-малко от 40 глави са получавали от 30 до 35 франка. Докато за по-малко от 40 се е заплащало много по-малко. Един получил само 6 франка. Нареждането да се освободят криминалните и убийците от затворите не навсякъде е изпълнено, и много от тях също са били убити. В затвора заедно с аристократите са ликвидирани 320 криминални затворници. Във Chatelet — стария съд на Париж, в който е имало само крадци, същата нощ са избити 223 души.96 Всички изброени събития са документирани, дори 24 разписки, подписани от убийците за получените от тях пари, са запазени в Парижката префектура на полицията до 1871 г., когато са унищожени от Комуната.
Някои съвременници пишат, че затворниците са избити от разярената и уплашена парижка тълпа. Това не отговаря на истината. Очевидци твърдят, че специално избраните палачи са били не повече от 300.
След пъклените септемврийски събития в Париж, престъпната Комуна изпраща жестока прокламация до провинциите, настоявайки да започне и там същата касапница, като инструктира своите поделения да използват същите претексти, както в Париж. Прокламацията е съставена от Марат. Той я подписва заедно с още осем-девет души и я изпраща на Дантон за подпис като министър на правосъдието. Под разни претексти Дантон не подписва Прокламацията, независимо от това напълно кооперира за изпълнението на тази кръвопролитна операция. По-късно се установява, че някои от подписите са фалшифицирани лично от Марат.
Няма съмнение, че септемврийските кланета са работа на анархистите, които незабелязано и много умело държат юздите както на Комуната, така и на всички останали групировки. Естествено тази силна задкулисна личност, ръководила революцията, оправдава анархистите, нейна рожба, като хвърля цялата вина върху народа.
Не заслужава да се спирам на действията на всяка групировка поотделно в Събранието, жирондисти, френски и английски якобинци, орлеанисти и пруски олигархисти, които са само пионки и марионетки, движени от Франкфурт.

Царството на терора

Режисьорът на тази голяма игра решава, че е настъпил моментът да прочисти пътя за крайната цел — пълно омаломощаване на Франция. За целта е необходимо да се премахнат Монархията, Конституцията и да се унищожат всички фракции една след друга, тъй като вече са изиграли ролята си. Същото става и с явните ръководители на Революцията, които един след друг отиват на гилотината. Как да си обясним, че всички тези силни личности като Дантон, Робеспиер и по-късно Наполеон са така лесно пометени. От кого? От народа? Народът на Франция не представлява никаква сила в този момент и няма никаква власт! Ясно е, че това е работа на задкулисния и всемогъщ капитал.
Дантон и Марат са искали да образуват триумвират с Робеспиер, за да си поделят безграничната власт, престиж и лични предимства на техните длъжности. Изглежда, че Робеспиер не е бил съгласен да раздели напълно властта, а се е надявал по-късно да отстрани противниците си.
Различията между Марат, Дантон и Робеспиер са ставали все по-големи и по-големи.
Марат е използувал един много прост и народен език без каквото и да е политическо обяснение с едно много бързо разрешение на проблемите — грабежи и убийства. Този негов език се е харесвал на неграмотните, бедните, гладни и безработни маси на парижките покрайнини. При все това, че Марат е поддържал каузата на най-ниската и бедна класа, той живее в лукс и не е направил никаква лична жертва в името на бедния.
Робеспиеровите мечти са били да създаде една демократична и безкласова държава, но, управлявана от умели лидери, а не и от масите. Точно това е било най-голямото различие (несъгласие) между него и Марат, който през по- голяма част от живота си остава убеден, че масите трябва да управляват.
Дантон, който никога не говори за демокрация става фаворит на тълпите със своите страстни и вълнуващи речи повтаряйки непрекъснато: да ликвидираме врага и спасим страната. Неговите речи са държали публиката в Събранието просто пленени и почти винаги неговите предложения са били приемани.
Дантон е бил дълбоко убеден, че Революцията трябва да донесе изгода и полза на тези, които я създават по същия начин, по който са се ползвали благородниците от Стария Режим. Той не е бил никакъв политик, а само един много способен агитатор и оратор.
След като Монархията и Аристокрацията бяха унищожени, борбата за „ демокрация" започва — една борба между народа и тълпата (сганта). Последната с малко малцинство побеждава и започва царството на терора.

Смъртта на краля

Единствените виновници за смъртта на краля са: Марат, Дантон, Робеспиер и Орлеанският херцог.
Според д-р Мор, очевидец на събитията в Париж, „кланетата и убийствата по улиците на Париж, които могат да се извършат само от диваци, не са в никакъв случай от жителите на Париж, а някои членове на Конвента, Якобинския клуб и голяма част от тези, които заемат трибуните на Събранията. Това са безработни вагабонти, подкупени и възбудени за целта".
Зачестилите речи в Якобинския клуб и Конвента, с които се иска смъртта на краля, започват да обезпокояват не само много републиканци, но и личности като Прюдон, отявлен неприятел на краля, който ги апострофира в Събранието: „ Французи, къде ще ви заведе всичко това?. .. Всеки час от деня милиони привърженици на Републиката се откъсват от нея и ние ги даваме на роялизма. . . Френската република е вече три-четвърти роялизирана".
От това, което знаем днес, можем да заключим, че силата на Комуната не е била толкова голяма, колкото са си въобразявали жителите на Париж по онова време. Уплашени от септемврийските жестокости, те виждат в лицето на Комуната някаква голяма и страшна сила, докато съотношението между нейните поддръжници и отрицателите й е не повече от 1/100.
На 11 декември Людовик XVI е изправен пред Конвента да отговаря на следните обвинения:

1. Монополизиране на житото, кафето и захарта.

2. Че е убил повече хора, отколкото животът му се наброява в часове и минути.

3. За участие в убийствата на 17 юли 1791 г. (По същото време той е затворен в Тюйлери.)

4. За конспирация с чужди сили.

Обвиненията са толкова много, че не могат да се изброят. „Виновен за повече жестокости, отколкото Нерон."
Повече от сто от най-известните адвокати си предлагат услугите да защищават краля, който се спира на четирима от тях, между които е и старият Малерб, член на Френската академия на науките, известен учен и държавник. Той държи една блестяща защитна реч в полза на краля, за което и заплаща с живота си. В края на декември 1793 г. революционният съд го осъжда. Той, дъщеря му и внуците му са гилотинирани.
Независимо от това, че нито едно от обвиненията не е доказано, Събранието признава краля за виновен. Следва да се определи наказанието, решено предварително. Гласуването започва на 16 януари в 8 часа вечерта и продължава 24 часа непрекъснато. От присъстващите 721 депутати всеки един трябва да излезе на трибуната и да се произнесе открито: смърт или не. Винаги, когато някой от депутатите се изказва против смъртната присъда, бандитите и купената маса от балконите се нахвърлят срещу него с виковете „Неприятел на републиката — ти си следващият за гилотината" и т.н. Въпреки това крайният резултат на гласовете е 360 против и 361 за смъртно наказание. Братовчедът на краля, Орлеанският херцог, гласува за смъртната присъда, което предизвиква голямото възмущение на народа. Неговият глас се оказва фатален за крайното решение — смърт. Много от депутатите смятат, че са изиграни при броенето на гласовете. Но независимо от всички приложени манипулации по френския наказателен закон смъртно наказание може да се даде само с болшинство от две-трети, което в случая Събранието и якобинците отхвърлят и налагат своето становище.
Само след три дни — на 21 януари, е денят на екзекуцията. Всички магазини са затворени. Всички са потиснати и уплашени. Притеснени са също и революционерите. Страхуват се от някакво народно недоволство и надигане. Още от сутринта по улиците и на площада около гилотината се виждат много войници от Националната гвардия. Довеждат краля до ешафода под голяма охрана — шест оръдия пред колоната, шест оръдия след колоната и кордон от войници от двете страни. Преди екзекуцията той показва голямо хладнокръвие и спокойствие — за разлика от това, което много журналисти описват. Самият палач Сансон ги опровергава по-късно, когато свидетелства по подробностите около гилотинирането на Людовик XVI. Последното му желание е да каже няколко думи на народа, но му забраняват. Единственото нещо, на което се възпротивява, е да му вържат ръцете. Пожелава сам да си отреже косите и сам се отправя към смъртоносния нож. Преди да легне под гилотината извиква, за да бъде чут от народа: „Хора, аз умирам невинен! Аз съм невинен във всичко това, което ми приписват. Аз искам моята кръв да запечати щастието на френския народ."
За деспотите Людовик XVI е предател, който няма достатъчно симпатии към аристокрацията.
За народа той е истински приятел. Загубвайки го, французите загубиха не само най-добрия си, но и своя единствен приятел.
Дойде редът и на всички тези, които помогнаха да се ликвидира кралят. Жирондистите са на ред. Те защищават средната класа, която също трябва са си отиде и да стори път на по-нисшата класа от народа. Марат Робеспиер и Сент Жуст мислят, че с нея ще управляват по-добре и тя ще им се подчинява по-безропотно.
Изкуствено създадените опашки пред хлебарниците нарастват от ден на ден. Това е показател, че следва някоя друга изкупителна жертва. Докато отначало орлеанистите пускат революционната машина в движение и я управляват, жирондистите са тези, които я използват. Идва момент, когато анархистите започват да движат машината и я използват много умело за разрушение. Те създават втория революционен съд, наречен съд на терора.

Първият революционен съд от 17 август 1792 г. не се оказва много ефикасен. Кръвта и зловещата гледка отвращава народа, който със своята пасивност красноречиво доказва неодобрението си на едно такова кръвопролитие .
Нуждаейки се от бързото ликвидиране на опозицията, революционерите започват септемврийските кланета, които се провеждат без какъвто и да е съд.
Сега, когато влиянието на останалите групировки е сведено до нула и след като анархистите имат властта в ръцете си, Дантон използва благоприятната обстановка и създава т. нар. „Съд на терора" на който и самият той става жертва точно след една година.
От една реч на Дантон много ясно личат мотивите за този унищожителен съд. Цитирам негови фрази: „Нека оставим французите да загинат, докато свободата преуспее!" „Нека ние бъдем страшни, да предотвратим народа от това той да бъде страшен!" От тези изказвания на Дантон става ясно от кого се страхуват революционерите — от същия народ, от чието име правят революцията. Каква ирония? Същата тази революция ще бъде наречена по-късно ,,народна революция" — народът, който няма нищо общо с жестоките анархистични методи на Илюминати — Ротшилдовото изчадие.
Гилотината започва да работи без прекъсване отначало с най-обикновени хора от народа Един войник казва: „ Франция е много голяма, за да бъде република." Той става враг и отива на гилотината. Една обикновена готвачка споделя: ,,Предпочитам кралството пред републиката.." Тя е враг. На гилотината.108 И още много такива. примери. . . Тези, които от самото начало дават тон и започват интригите за една революция — Орлеанистите, сега са в затвора в Марсилия.
На едно събрание на Комуната се взима решение жирондистките депутати в Конвента да бъдат ликвидирани На 31 май още от сутринта започват да бият камбаните и по парижкит улици се забелязва голямо движение на войскови части. Конвентът е обграден от войска. Никой не знае защо и какво ще последва. Марат се явява в Комуната и лично дава знак с биене на камбана да започне акцията.
Неговите хора се спускат по предварително набелязаните обекти и започват арести на жирондистките депутати. Събранието не само отвън, но и вътре, по балконите и коридорите, е препълнено с хората на Марат и Робеспиер. Вратите се блокират, така че никой не може да излезе. Председателят на Събранието, виждайки какво става, апелира за премахване на охраната от вратите, на което му отговарят: „Ние пет пари не даваме за теб и твоето Събрание!"109 Въпреки противопоставянето на болшинството от Събранието, малцинството От Комуната се налага и изключват от събранието 29 жирондистки депутати, които веднага арестуват и изпращат на гилотината по същия незаконен начин, по който те самите помогнаха за отсичането на кралската глава.
След като в Париж са ликвидирани кралят и немалко представители на аристокрацията, духовенството и жирондистите, идва ред на буржоа, фермери, търговци и на католически ориентирания народ в провинцията. Кръвната игра започва и в другите департаменти. Народът не остава безучастен. Около 100 000 селяни, водени от своите свещеници, въоръжени само свили, лопати и колове, се надигат срещу издевателствата на Конвента, напълно превзет и управляван от Комуната. Надигат се повече от седемдесет департамента, между които Ванде, Лион, Тулон, Нормандия и дори космополитната Марсилия.
Всички тези кръвопролития, издевателства и несигурност опъват нервите на народа до крайност. Едно младо момиче от провинцията решава да ликвидира чудовището Марат, който дава тези нареждания.
Шарлота Корде заминава за Париж с намерението да влезе в Събранието и да убие Марат в момента, когато държи речта си на трибуната. Но тъй като Марат е болен, тя го намира в дома му, където успява да влезе. В момента той лежи във ваната и налага главата си с компреси. Шарлота изважда скрития си нож и го забива в сърдечната му област. Така свършва един от най-големите изверги на Френската революция.
Въстаналите селяни и градове като Лион не издържат повече от два-три месеца под натиска на редовната революционна армия. Провежда се тактиката на глад. Неподчиняващите се градове са обградени и след като никаква храна не може да се внесе отвън, за един-два месеца те капитулират.
За неподчинение Конвентът решава да разруши един от най-красивите градове на Франция — Лион. Така там изчезват индустрията, търговията и всякакъв поминък. Работниците, тези, от чието име се прави революцията, остават без работа и на улицата.
Не е пощадена и образованата класа, а тя е всичко това, което кому парите не са. Голяма част ценни книги и картини са унищожени. Титлите господин, госпожица и госпожа са заменени с декрет на „гражданин" и „гражданка". Революцията обяви война на цивилизацията.
На 10 октомври 1793 г. подкрепеният от Комуната Конвент взема още едно чудовищно решение. С него оформя и узаконява Комитета за народно спасение, който има абсолютната власт и контрол над цяла Франция. Същият комитет, оглавен от Робеспиер, започва истинското прочистване и изтребление на френския народ.
След като денонощната работа на гилотината не е в състояние да задоволи революционерите, те преминават към масови разстрели, които също им се виждат много бавни. Започват давенета. Водите на Рона и Лоара почервеняват от кръв.
Бедни селянки с бебета на гърдите си, други, водещи малки деца за ръчички, са връзвани, натоварвани на големи салове и отпращани в пороя на буйните реки. Цели градове се обезлюдяват. Така например само Нант дава повече от 30 000 жертви, удавени, разстреляни и гилотини- рани. Тулон от 30 000 жители остава само със 7000.111 В една местност около Нант по-късно откриват труповете на около 100 млади момичета, жестоко избити от някакъв си „Германски легион", сформиран от германски дезертьори и наемни убийци.
През това време на терор, според Прюдон, народът на Франция дава повече от един милион невинни жертви. Кланетата и убийствата са масови и в такъв голям размер, че е много трудно да се определи точният брой на жертвите.
За най-голямо съжаление и трагедия на човечеството тази чудовищна постъпка на Комуната не послужи като поука на следващите поколения, а като пример за подражание и още по-усъвършенствани масови изтребления на човечеството. Моето поколение още помни газовите пещи и крематориумите в модерна Германия, Катин и Виница, сибирските каторги и т. нар. „народни съдилища" в комунистическите страни, където по подобие и копие на Френската революция бе ликвидиран цветът на тези страни в лицето на тяхното духовенство, интелигенция и култура. Аз съм очевидец и свидетел на тези трагични събития, които върнаха тези страни с повече от сто години назад във всяко едно отношение.
Не съм съгласен с много историци, които твърдят, че терорът настъпва съвсем спонтанно и непринудено. Терорът е предварително много добре обмислен и предначертан от тези, които желаят да преустроят света за свои лични интереси и облаги. С такива масови унищожения и жестокости те постигат най-важната си цел: безусловно подчинение и заробване на човека.
Както през Френската революция, така и по време на Съветската революция и на всички други, народът не е екзекуторът, а потърпевшият. Екзекуторите без изключение са криминални типове или изверги, които използват дадената им свобода на действие за свои лични облаги. След като ограбят набелязаната жертва, те я ликвидират и мислят, че с това са приключили и въпроса за отговорността.
Дълбоко са запечатани в съзнанието ми събитията в Югославия и България през месец септември 1944 г. Няма да забравя 40-те страшни дни, дадени на тези безчовечни хора. През този период те можеха да грабят, да убиват и да вършат каквото си искат съвсем безотговорно. Много от тях временно забогатяха, но никой не преуспя, повечето от тях отдавна са свършили земния си път по най-различни начини. Пробуждането на съвестта се оказа най-голямото им наказание и възмездие.
Всеки терор довежда до морално и икономическо заробване на тероризирания народ и до подчинение към тези, които го организират. В случая с Френската революция това са Робеспиер, Марат и Дантон, които пък от своя страна по най-различни начини стават пионки в ръцете на големия капитал.
Инициативата на Ротщилд, предадена със завещание и традиция, се поема от неговите наследници; идеята му за едно световно управление продължава и днес. Всички тези дружества: Билдерберги, СФР (Комитет за международни връзки), Трилатералната комисия и др. се поддържат неотклонно от днешната Ротшилдова династия и нейните филиали Рокфелер, Кун, Вартбург и др.
Преди започването на терора в Комуната е изработена специална карта на Франция. В нея е обозначено колко жертви трябва да даде всеки град или селище и точно по тази карта са давани инструкциите как да се ликвидира и намали населението на страната. Робеспиер е знаел много добре, че 25 милиона французи не могат да бъдат задоволени само от ресурсите на Франция. За него е било съвсем ясно, че при наличните условия равенство, за каквото той е мечтаел, е невъзможно За да се постигне такова равенство, трябва да се пожертва някой — малцинството или болшинството. И тъй като жертването на малцинството с нищо не би помогнало на болшинството, той решава да пожертва болшинството за благоденствието на малцинството.
През този период на потисничество християнската религия във Франция е почти унищожена. Най-големите заслуги за това имат Клубът на Корделиерите и всеизвестният херцог де Сад. Излишно е да описвам кой е херцогът. Самата дума „садизъм". произхождаща от неговото име, обяснява личността и ненормалния и неестествено жесток характер на този херцог, взел активно участие в революцията. Той има няколко смъртни присъди: прекарва 27 години в затвора за жестоки престъпления.
Друг активен фактор е германският анархист Клоц, който по начало играе една от най-важните роли в кръвопролитията рапсодия. Той е международната връзка между ръководителите не революцията и скритата тайна сила. Интересно! Една от най-големите, личности на Френската революция е германец! На мен това ми говори много. Не зная как се чувстват френските патриоти, които дори и днес благоговеят и се гордеят с Великата френска революция! Един задълбочен анализ на всички останали документи и писания от времето на революцията доказват без каквото и да е съмнение (такова е и мнението на Робеспиер), че Френската революция не е това, което е следвало да бъде - борба между монархията и републиканството или между демокрацията и личната власт, а една мрежа от конспирации на различни групировки, борещи се да узурпират властта за сметка на народа.
Мария Антоанета съвсем не играе някаква важна роля в управлението на Франция, както са я обвинявали. От момента на женитбата си с Людовик XVI до края на живота си тя е жертва на съдбата си. Женитбата й, устроена с политическата цел — сближението на Австрия с Франция — й коства непрекъснат тормоз. Французите я обвиняват в заговорничене срещу Франция и я наричат „Австрийката", докато брат й — австрийският император Йосиф II — я обвинява, че не върши нищо за Австрия и дори отказва да й помогне в момент, когато животът й е в опасност. Само в началото на революцията, която е ненавиждала, тя играе известна роля. Тъй като кралят е почти безучастен по отношение на личното си спасение и съдбата на кралското семейство, Мария Антоанета участва в много интриги заради тяхното измъкване от пленничеството в Париж. Всичките й усилия обаче остават безуспешни. Тя също последва пътя на краля към гилотината.
На 16 октомври 1793 г. „колата на смъртта", теглена от един мършав бял кон, я откарва на гилотината. Повече от 30 000 войници и много оръдия участват в кордона от затвора до ешафода от страх, че народът може да се опита да я спаси. Както кралят, така и вече напълно побелялата кралица, показват голямо хладнокръвие пред смъртта си."
Само 15 дни след това на същата гилотина са екзекутирани двадесет и един депутати от Жирондисткия клуб, с което първата от републиканските фракции е унищожена. Започва кадрилът — самоизяждането и самоунищожението на колаборационистите. Само след още няколко дни двамата най-големи неприятели на Мария Антоанета — мадам Ролан и Орлеанският херцог — са обезглавени на същото място. Херцогът, който на събранието високо произнесе фаталното изречение „Аз гласувам за смърт на краля" и твърдеше, че народът е с него, сега е изпратен на ешафода с подигравателните викове на многохилядния народ: ,Аз гласувам за смърт!" ,Аз гласувам за смърт!".
Робеспиер, който в този момент дърпа конците, вече с набелязал следващите жертви. Използва случая, че френският народ по традиция от векове е свързан с религията, произнася реч в Събранието, в която отрича атеистичното движение на Хебертистите, наричайки „атеизма" аристократично движение. Същото движение се поема и от Дантон и през март 1794 г. осемнадесетте главни виновници и лични участници в безжалостните убийства са осъдени и гилотинирани. Сега вече може да се признае, че народът за пръв път сияе и ликува. Той започва да вижда, че виновниците за неговото тегло и мъки започват да си отиват и то не само един по един, а на цели групи, с което довчерашните злокобни фракции изчезват.

Смъртта на Мария Антоанета

Следващата фракция е оглавявана от Дантон и отново в Събранието се решава и неговата съдба Сент Жуст го обвинява, че е доведен от Орлеанския херцог, че е работел за чужди сили и че нищо повече от златото и разгулния живот не го е интересувало.
След като Дантон вижда, че всякаква съпротива е безсмислена, си подава оставката като член на Събранието и прави някои интересни изказвания: „Предишните щяха да ме гилотинират както Робеспиер", „ Те всички са мои братя Каиновци."1П (Има предвид библейската история, в която Каин убива своя брат Авел.) По-нататък продължава „Какво значение, ако умра? Изпитах много наслади по време на революцията. Аз прекарах много добре — нагулях се добре, погалих и нацелувах много жени; да отидем да спим!" (Qu"importe si je meur? J"ai bien joui dans ia Revolution, j"ai bien depense, bien ribotte, bien caresse des filles; aion dormir!)
При екзекуцията Дантон проявява забележително хладнокръвие и дързост. Нарича тълпата около ешафода сган и паплач. С твърди крачки пристъпва към гилотината и сам си слага главата под ножа. Обръща се към палача и му казва: „Покажи главата ми на хората — заслужава си!" и извиква „Да живее Републиката!"
Робеспиер изпраща на гилотината и този, който с речите си най-много му помага за завземането на властта. От първоначалните участници в революцията вече не стават много. Пътят към най-високото стъпало започва много бързо да се прочиства. Остават само двата всесилни комитета. Комитетът за обществено спасение, воден от триумвирата Робеспиер, Сент Жуст и Кутон и е съставен от триста души, всички без изключение лидери на превзетите от Илюминати масонски ложи. Другият е Комитетът за бдителност. Членовете на тези комитети са заслужили участието си в тях с извършените жестокости. Имената на всички без изключение са синоним на ужас и терор.
Както Робеспиер, така и всички останали членове на комитетите, започват да се дебнат един от друг Комитетите се събират два пъти седмично, за да подсигурят достатъчно „материал" за гилотината. Всяка вечер народният обвинител Фукие лично ходи до двата комитета, за да получи списъците на набелязаните за другия ден жертви. (Това той потвърждава в показанията си по-късно, когато сам е изпратен на гилотината.) В случай, че някой ден липсват достатъчно набедени за гилотината, се използват резервите, доведени от близките парижки околности. Такъв е случаят с двадесетте селянки от Поату. Независимо от това, че някои от тях умират в колите още при транспортирането до ешафода, труповете им са гилотинирани.
От смъртта на Дантон до падането на Робеспиер настъпва незапомнен терор, унищожение и чистка на френския народ.
При започването на революцията като главен виновник за глада и злините на Франция са представени кралският двор и аристокрацията. Но Кралят е премахнат, Аристокрацията — избита, а състоянието на френския народ не се подобрява, а напротив, става стократно по-зле, отколкото при стария режим. Следват обвиненията и срещу Жирондисти, Хебертистите и други, които също са ликвидирани. Положението отново не се подобрява, а напротив — то се влошава. С всеки изминат ден народът и санкюлотите гладуват все повече и повече, докато ръководителите на революцията и тези, които са около тях, живеят в разкош и пируват. Хората изпадат в тежко психическо състояние. В много от тях страхът се обръща в безразличие — това е характерно специално за жените. От векове историята изтъква геройствата на френската жена и това се потвърждава и по време на революцията.
Членовете на тези два всесилни комитета са толкова жестоки, че едва ли биха могли да се нарекат потомци на човешкия род. Те възхваляват Нероновата постъпка на запалването на Рим като революционна идея, която евентуално би могла да се приложи и в големия Париж.
Една вечер, когато „революционерите"" гуляят, един от тях с голям ентусиазъм се обръща към другите и им казва: „Днес имахме много добър ден. Много хора минаха през гилотината. Върви много добре; кошчетата се пълнят!" (с глави — б. м., Н. Н.) „Може да бъде още по-добре" — отговаря друг.
Една жена, изправена пред народния съд, била толкова уплашена, че не можела да говори и отговаряла с жестове и мимики. Народният обвинител Фукие с насмешка се обръща към т. нар. Народен съд и забелязва: „Не нейният език, а главата й ни е необходима".
Според народния обвинител Фукие седмично са запланувани от 400 до 450 глави (според показанията на Роберт Волф и на Таверние). Наложило се да се направи специално устройство към гилотината за оттичането на кръвта.
Палачът Сансон и помощниците му заявяват, че работата им е нараснала толкова много, че не е по силите им и искат да си починат и да я отстъпят на други.
От всички лидери на революцията само Робеспиер има по-конкретна представа и планове за крайния резултат. Той е този. който внушава и на останалите какво трябва да се направи за благоденствието на народа в бъдещата република. Според него Франция трябва да пожертва повече от осем милиона души от населението си, за да могат останалите французи да бъдат задоволени, щастливи и равноправни. В една система, в която се говори за свобода, равенство и братство, трябва да има достатъчно материални средства, достатъчно собственост, достатъчно работа и хранителни ресурси. Подчертавам „достатъчно", за да има какво да се разпредели поравно между целия народ и да се получи равенство. След като държавата не притежава всичко това, разпределението в никакъв случай не може да бъде справедливо, защото няма да бъде достатъчно, и ще предизвика още по-голямо недоволство сред народа. Ще се получат дълги опашки пред празните магазини и незадоволяване на населението. Такъв е случаят във Франция по време на революцията, такъв е и днес във всички комунистически страни.
Ликвидирането на голяма част от населението на Франция по време на революцията под претекст да се прочисти гангрената, се повтаря след Втората световна война — тогава комунистическите страни се очистват от фашисти и кулаци. Това обаче на практика не помогна с нищо на тази жестока и утопична идеология.
Ликвидира се старата интелигенция. Създава се нова, но мозъкът й се парализира от наложените идеологически норми, ограничаващи всякакво творчество.
Повечето от останалите ръководители и членовете на революционните комитети и на Революционния трибунал отначало сляпо изпълняват нарежданията на Марат, Дантон и Робеспиер. По-късно, увличайки се в тази жестока чистка и с нарасналия в народа страх, те започват да се чувстват все по-силни и по-силни. Доходите им нарастват много бързо, тъй като набелязаните жертви дават и мило и драго, за да откупят и спасят живота си. Имената им стават все по-известни и властта им нараства.
Плановете на Робеспиер за триумвират и в бъдеще за , динствен диктатор са заплашени. Самият той не се чувства пече сигурен и непрекъснато се страхува от атентати. Както и много пъти преди той решава да си прочисти пътя към пиедестала, като ликвидира членовете на двата всесилни комитета.
На 26 юли от трибуната на Конвента Робеспиер открито обвинява членовете на двата комитета и иска тяхното сваляне и наказание. Съвсем неочаквано обаче обвиняемите излизат на трибуната и от своя страна започват да обвиняват Робеспиер. „Ти, предателю, ти по същия начин обвини и уби най-добрия си приятел Дантон! Сега искаш да ликвидираш нас и след това самия Конвент!"128 И обръщайки се към останалите депутати, те извикват колкото им държи глас: „Целта му е да ликвидира всички — целия Конвент."
Робеспиер безуспешно се мъчи да вземе думата; това може би е могло да му помогне. Но разярените му противници го надвикват и неговият глас остава безпомощен в залата, тъй като никой не може да го чуе. Тези, които допреди малко са негови подчинени и обвиняеми, сега са негови обвинители. Всички неудачи и извършени жестокости се приписват на Робеспиер, на брат му Августин, на Сент Жуст и Кутон. По бързата процедура се гласува и те са арестувани и отведени в общината, където кметът, командващ въоръжената полиция, е техен човек и много лесно би могъл да ги спаси, дори и с помощта на предградията. И тук. както в повечето революции, ръководителите й се оказват неподготвени за такава съпротива. В общината някакъв полицай отблизо стреля и ранява Робеспиер в долната челюст.
Конвентът, който заседава почти непрекъснато, осъжда на смърт Робеспиер и целия му антураж от 21 души. Решено е присъдата да бъде изпълнена веднага.
Площадът на революцията със злокобната гилотина е събирал много зрители на тези жестоки зрелища, но никога той и улиците към него не са били препълнени така, както на този ден129. Дори и онези добри парижани, които стоели заключени по домовете си, сега са тук, за да празнуват смъртта на „тиранина".
Чува се непрекъснатото мълвене на народа: „Да има Господ!" и „справедливостта на Господ". За отбелязване е, че и самите професионални палачи различно изпълняват задължението си по време на екзекуциите. На някои осъдени отрязват главите изведнъж, докато на други правят смъртта много по-мъчителна, какъвто е случаят с Робеспиер и някои други. Когато палачът издига високо отсечената глава на Робеспиер, цялата тълпа изпада в неописуем екстаз. Всички се прегръщат и викат: „Най- после сме свободни! Тиранинът го няма вече!"
След смъртта на Робеспиер неговите най-близки сподвижници и ръководители на двата жестоки „народни комитета", които са не по-малко виновни за избиванията и издевателствата, сменят своята тактика. Те спират терора и започват да изпращат на гилотината всички по- нисшестоящи от тях участници в чистките. С това искат да покажат, че голямото зло идва от водачите, които единствени желаят и са наредили тероризирането на народа.
Историци на революцията твърдят, че „чрез терора Франция е била спасена." И това саркастично твърдение се преповтаря от повечето историци и до днес.
Как е възможно един здрав разум да приеме такава историческа фалшификация и да я препредава на бъдещите поколения като историческа истина?
Терорът не само не донася нищо на хубавата и богата Франция, а я разорява. Мизерия, глад, безработица, празно държавно съкровище, никакви държавни доходи, голяма част от войската дезертирала, а останалата — гладна и недобре облечена. Пълна дезорганизация. Ново-забогатели революционери и терористи, много по-коравосърдечни от старата аристокрация — това е, което терорът донася на Франция. Спасението й идва от здравата ръка на Наполеон, който за десет години я издига и поставя отново на челно място в Европа. Нека не се забравя, че всичко това става пак по предварителния план на капитала.
Революцията от 1848 г., също запомнена с проливането на много кръв, довежда до провъзгласяване на Втората република.
След капитулацията на Наполеон III се провъзгласява Третата република, известна с деспотизъм и анархия, вършени пак от името и за свободата на народа.
Всички тези различни форми на управление след Великата френска революция: корумпираната Директория, Консулството, наложения деспотизъм на Наполеон през 1804 г., монархията на Людовик XVIII — 1814 г., идването отново на Наполеон, отново Людовик XVIII, царуването на непопулярния Карл X и революцията от 1848 г., довеждат френския народ до недоверие към всякакъв вид управление. Работниците, от чието име се направи революцията, стават нейна жертва.
Същото се получи и след Октомврийската революция в Русия през 1917 г., и след всички подобни промени, станали по-късно в Европа и другаде. Много религиозни празници, които се празнуваха от работниците, са вече премахнати. Повечето от привилегиите, давани на работниците сега, след национализирането на предприятия, са премахнати, под претекста, че способността вече принадлежи на работника.
Според един от най-известните и безпристрастни историци на нашето столетие Неста Вебстер: „Френската революция не беше напредък по отношение на демокрацията, а тъкмо обратното — антидемократично и реакционно движение, което не беше борба за свобода, а напротив — опит за удушаване на свободата още от самото й раждане; тогава се видяха и лидерите в истинския им вид, а народът, повече неосъждан за неговите жестокости, ще бъде съжален като жертвата на една гигантска конспирация. Тази конспирация, или по-точно тази комбинация от конспирации, беше единствената, която протържествува в революцията."

Френската революция е планирана от Адам Вайшоп и фамилията Ротшилд около 20 години преди започването й. Плановете й се изработват от Вайшоп, докато Ротшилд доставя парите.

От Френската революция са се извлекли много поуки. Те са потвърдени от Съветската революция, както и от следващите. Поуките са:

— В никакъв случай не може да се разчита на народа.

— Всички революции са направени от името на народа, но нито една не е направена от народа.

— Нито един от водачите на революциите не е такъв гигант, както го представят историците. С течение, на времето изпъква тяхното нищожество.

— Колкото по-дълго се задържи един диктатор на власт, толкова той е по-голям хамелеон.

— Всички водачи се издигат и свалят от предварително добре подготвени обстоятелства.

— Никой от водачите в действителност не знае кой управлява и на кого служи.

— Всеки от ръководителите, който се опита да направи и най-малкото отклонение в полза на народа, противоречащо на капиталистическите интереси, изчезва от сцената, колкото голям и силен да е той.

— Революциите винаги досега са изяждали собствените си деца. Ленин и Троцки не можаха да се поучат от този пример и станаха плячка на Сталин.

Никола Николов